Всичко в нашия живот, което ни образува трайни спомени и опит, както и можем да го наречем „емоционално наситено“ е окситоциново.
Цялата ни човешка еволюция може да се премери с него. Социалните ни общества са изградени на окситоцинов принцип.
Така сме създавали и поддържали сложни окситоциново наситени социални норми и традиции.
Примерно ритуалът на прехода / Инициацията (Възмъжаването в изолация). Това е честият пример с изпращането на момчето в планината (или в дивото), срещан в десетки древни култури – от спартанците до индианските племена (наричат го „Търсене на визия“). Какво се случва? Момчето бива откъснато от майчината грижа и изпратено само в дивата природа – без храна, подложено на студ и опасност, често за дни, седмици, месеци, дори години. То трябва да оцелее, да се изправи пред страха си от тъмното и смъртта и да се върне в племето като мъж. Неврологията зад процеса изисква брутално съкращаване на допаминовите прищевки. Мозъкът на момчето преминава през екстремен стрес (кортизол и адреналин), но когато то оцелее и се завърне, племето го посреща с ритуални танци и признание. Този триумф изстрелва серотонина (социалния статус) и окситоцина (принадлежността към групата) до небесата.
Ще сложа и пример с мъжете Маори. Мъжът Маори (Нова Зеландия) – Изсичането на „Та Моко“ (Ta Moko) Ритуалът: Традиционните татуировки по лицето на маорите не се правят с игли, а буквално се изсичат в кожата с помощта на длета от кост („ухи“) и чукчета. Процесът е дълъг, изключително болезнен, придружен с обилно кървене и дълбоки белези, които правят кожата релефна. Антропологичната и неврологична същност: По време на този брутален ритуал момчето няма право да стене или да показва болка – това би донесло позор. То трябва да се научи на понасяне на болка и да потъне в транс. Лицето е най-силно инервираната зона в човешкото тяло, свързана директно с черепно-мозъчните нерви. За да издържи болката от длетото, раздиращо лицето му, мозъкът на младия маори е принуден да изключи фазичния допамин (копнежа за спасение) и да залее системата с масивен коктейл от ендорфини и окситоцин, за да блокира шока. Когато се погледне в огледалото след седмици, неговото белязано лице му казва: „Ти премина през ада и оцеля. Ти си част от племето.“ Това превръща момчето в психически скала. Днес младежите получават своята „идентичност“ чрез дигитални аватари, които не струват нито една капка кръв, оставяйки ума им крехък и лабилен при най-малкия житейски стрес.
Още един краен пример колко трудно се е изграждало доказателството за възмъжаване в социалната йерархия.
Ритуалът „Уокбаут“ (Walkabout) на австралийските аборигени.
Какво представлява? Когато момчето навърши около 10-12 години, то бива напълно изолирано от племето и изпратено в безмилостната австралийска пустиня (Аутбек). То трябва да прекара там между 6 и 24 месеца съвършено само, извървявайки хиляди километри по т.нар. „песни линии“ (митични пътеки на предците). Антропологичната и неврологична същност се концентрират във върховната антропологична неизбежност за съзряване. Момчето няма телефон, няма Google Maps, няма никой, с когото да говори. То трябва да се научи да слуша природата, да намира вода по мириса на пръстта и да оцелява в пълна самота. Този ритуал изтрива всякаква повърхностна допаминова консумация. Първите седмици в пустинята са чист кортизолов ад (паника от самотата). Но след месеци в изолация, умът на аборигена се пренастройва – префронталният кортекс утихва, амигдалата спира да се страхува от тъмното и се ражда едно дълбоко, серотониново спокойствие. Когато мъжът се завърне в племето, той вече не е дете, което търси одобрение; той е мъж, който е разговарял със земята. Той е достоен да създаде семейство, да отгледа поколението си, да бъде дълбоко уважаван лидер.
При жените тези окситоциново-социални ритуали също са били изобилни по своята същност и значимост.
Самото приготвяне на храната за семейството, във всички човешки култури, е дълбоко свързано с доказателства, че жената не просто готви, а влага лично отношение към хранителните ритуали. Ритуалното месене на хляб (Сетивното заземяване). Преди хлябът да стане индустриална стока в найлонов плик, той е бил свещенодействие. Представете си образ на жената станала по тъмно, запрята ръкави и започва бавно, тежко да меси тестото в дървения нощви. Този процес изисква физическа сила, ритъм и време за втасване. Неврологията зад него: Месенето е дълбоко сетивно (тактилно) преживяване. Допирът до брашното, топлината на тестото, миризмата на маята – всичко това действа като естествен транквилант за нервната система. Мозъкът се синхронизира с биологичното време. Очакването на хляба да се изпече е бавен, красив процес, а споделянето му около масата е върховният окситоцинов ритуал на семейството.
Още един пример – ритуалното приготвяне на чеиза.
Толкова много поколения жени са изпълнявали този дълъг и сложен процес. Жените от (поне) три поколения (баба, майка, дъщеря) се събират в една стая около чекръка и стана. Те не просто предат вълна и везат ризи; те превеждат момичето през света на възрастните чрез песни, истории и споделени тайни. Неврологията зад него представлява чист и бавен окситоцин, трупан с години. Когато едно момиче веже чеиза си в продължение на десетилетие, нейният мозък се програмира за бъдещето. Тя инвестира време, старание и копнежи в нещо, което ще види чак след години. Днес това е заменено с „клик“ в онлайн магазин, което дава допамин за 3 секунди, но оставя душата празна.
Ето и примери от света, които ще ни концентрират в един много характерен антропологичен фокус. Чрез тези примери може би ще успеем да си спомним, че физическата болка, търпението и промяната на тялото в миналото не са били актове на жестокост, а неврологични щепсели, които буквално са включвали главния мозък в режим на зрялост, принадлежност, дисциплина и дълбок покой.
Жените Каян (Мианмар/Тайланд), известни още като жени-жирафи.
Те от ранно детство започват да си окачат месингови рингове, плътно прилепнали по врата. Ритуалът: Момичетата от племето Каян (известни като „жените жирафи“) започват да поставят тежки месингови спирали около вратовете си още на 5-годишна възраст. С годините се добавят нови и нови рингове, които притискат ключиците надолу и деформират гръдния кош. Антропологичната и неврологична същност: Този процес е умишлено, физическо и бавно белязване на жената като част от общността. Носенето на тези рингове изисква специфична стойка, променя походката и прави движенията изключително бавни, грациозни и обрани. Представете си само – жената Каян не може да бърза. Нейната биология и ежедневие са подчинени на тежестта на метала. Това е пълна противоположност на днешната жена, която препуска през задачите на високи обороти. Месингът около врата е бил физическа котва за ума – той е принуждавал нервната система да функционира в състояние на постоянно заземяване и бавност.
Следващият интересен женски пример е ритуалът „Сати“ (Sati) или Сватбеният плач в Югозападен Китай (Народността Тудзя).
Какво представлява? Един месец преди сватбата си, бъдещата булка трябва да прекара по един час всяка вечер в… плач. След седмица към нея се присъединява майка ѝ, след още една – баба ѝ, лелите и сестрите ѝ. Всички жени се събират в една стая и плачат заедно в специфичен, мелодичен ритъм (наречен „Песни за плач при сватба“). Антропологичната и неврологична същност: Това изглежда абсурдно за съвременния човек – защо ще плачеш, нали се омъжваш? Но Тудзя разбират биологията по-добре от нас. Сватбата е огромен стрес, раздяла с бащиния дом и навлизане в непознатото. Колективният, ритуален плач на жените от три поколения в една стая е биологичен пречиствателен филтър. Плачът освобождава огромни количества окситоцин и ендорфини, които измиват натрупания кортизол (стрес) от тялото на булката. Чрез споделените сълзи жените буквално изграждат хормонална мрежа от сигурност около момичето. Тя влиза в брака неврологично чиста, заземена и спокойна, а не истерична и уплашена.
С тези човешки традиции и културни процеси, ние сме се изградили антропологично.
Доказали сме в действие, че човешкият мозък има нужда от тежест, болка, изолация и време, за да се калибрира като разумен. Всички тези народности са използвали тялото като инструмент, за да закотвят ума. Когато днес премахнем тези ритуали и оставим само гладкото стъкло на телефона, ние оставяме префронталния кортекс незрял – вечно мрънкащ, вечно уплашен и вечно гладен за евтини илюзии.
1. Къде точно се произвежда? (Фабриката)
Окситоцинът се произвежда на едно много специфично място в дълбокия, древен мозък – Хипоталамуса. По-конкретно, той се синтезира в две двойки ядра: Паравентрикуларното ядро (PVN) и Супраоптичното ядро (SON). Произвежда се от големи неврони (магноклетъчни неврони). Процесът започва в ядрото на клетката, където ДНК диктува сглобяването на предхождащ го голям протеин (препро-окситоцин).
2. За колко време се произвежда и транспортира? (Логистиката)
Това е първата голяма разлика с допамина – окситоцинът изисква време за логистика. Синтезът на базовия протеин и неговото нарязване до готов окситоцин отнема от няколко десетки минути до часове. Щом се произведе, той се опакова в големи везикули и започва да се движи по дългите израстъци (аксони) на невроните надолу към Задната част на Хипофизната жлеза (неврохипофизата). Този транспорт е механичен и бавен – той се движи със скорост, която изисква часове, за да запълни „складовете“ в хифизата. Хипофизата е просто склад, тя не произвежда окситоцин, тя го пази там на големи порции.
3. Къде отива и през какво минава? (Освобождаването)
Когато се появи истински емоционален или физически тригер (продължително прегръщане, нежен глас, раждане, оргазъм), складът в хипофизата се отваря. Окситоцинът има уникална дуална природа – той се изстрелва едновременно на две места: В кръвообращението (Тялото): Хипофизата го излива директно в кръвта. Чрез нея той пътува до сърцето (намалява пулса), до репродуктивните органи и до кожата (намалява чувствителността към болка). Обратно в Мозъка: Част от окситоцина се отделя директно от дендритите на невроните в самия мозък и дифундира (разлива се) като мъгла в зони като Амигдалата (заглушава страха и безпокойството) и Нуклеус акумбенс (центъра за удоволствие, където се среща с допамина, за да създаде усещане за вярност и привързаност).
4. Как се консумира? (Животът на сигнала)
Окситоцинът се „консумира“, когато се свърже с един-единствен, специфичен тип рецептор – Окситоциновия рецептор (OXTR). За разлика от допамина, който има 5 различни рецептора, тук системата е моногамна – само един рецептор управлява всичко. Когато окситоцинът кацне върху OXTR рецептора на съседна клетка, той активира G-протеинов механизъм, който кара клетката да се отпусне, да спре да изпраща сигнали за тревога и да отдели ендорфини.
5. Време на действие: Връзката на окситоцина с рецептора трае малко по-дълго от тази на допамина, но самият сигнал е пулсов. Той изисква постоянно поддържане на стимула (не става с едно бързо докосване, изисква минути физически контакт).
6. Как се утилизира/разгражда? (Икономиката на отпадъците)
Тук е най-драматичната разлика, която ме кара да го наричам „скъпия“ хормон. Той няма обратно захващане! Спомняте си, че мозъкът рециклира 80% от допамина чрез DAT транспортера? При окситоцина няма такъв механизъм. Веднъж освободен, той не може да бъде прибран обратно в склада. Животът му в кръвта е нищожен (Полуживот от 3 до 5 минути). Окситоцинът в кръвта се разгражда светкавично бързо от специфичен ензим, наречен Окситоциназа (плазмена аминопептидаза), намиращ се в черния дроб, бъбреците и кръвната плазма. След като ензимът го нареже на базови аминокиселини, те просто се рециклират като протеинов отпадък и се изхвърлят или използват за други цели.
Защо правилото „Нека го поискам поне още веднъж“ е хитроумно?
Защото биологията на окситоцина изисква натрупване и повторение. Тъй като той няма система за обратно захващане и се разгражда за броени минути, дълбоката привързаност и спокойствието не могат да бъдат купени или симулирани с един бърз жест. Когато се въздържим от бързото удоволствие (допамина) и си дадем време да „поискаме нещо още веднъж“, ние даваме време на хипоталамуса да сглоби окситоцин, да го пренесе по аксоните до хипофизата и да изгради онази бавна, пулсираща вълна, която лекува нервната система от абсурдите на цивилизацията ни. Ако се върнем към разбиранията на хората за „разумните и абсурдните“ действия на Homo sapiens – мисленето ни за времето като за ресурс, който трябва да се оптимизира и препуска, е върховният еволюционен абсурд.
Окситоцинът е ендокринологичният корен на Разума (със заглавно Р), защото той ни позволява да спрем да бъдем реактивни животни (допамин/адреналин) и да станем съзерцателни, свързани същества.
Следва – Желанието – страшно кадърен дресьор
