В една тиха утрин, когато сте избягали от големия град, за да се насладите на чистия въздух в нашите балкани, си представяте как седите с чаша кафе, вперили поглед в планината, ливадата или небето. В ума ви е онази картина от детството – росата, която блести по тревата, въздухът, наситен с аромата на мащерка и бял оман, и тихото бръмчене на пчели сред цветята.
Но днес, вместо капчици роса, в ниското се стеле сив дим. Мирисът на изгоряла трева гъделичка гърлото, а в далечината се виждат малки фигури в жълти униформи – огнеборци, борещи се с пламъците. Там, където някога е имало утринна прохлада, сега горещината пълзи по изсъхналата земя и изяжда всичко по пътя си.
А когато пламъците стихнат и огнеборците си тръгнат, утрото пак не е онова, което помним. Там, където огънят е минал, земята остава черна и гола, а животът се връща бавно, ако изобщо се върне. Но дори и без пожари, ливадите изчезват. Все по-често вместо пъстра поляна, където растат бял оман, мащерка, цариче, решетка и овчарска торбичка, погледът се спира в безкрайни редове тъмносини панели. Фотоволтаични паркове – подредени, безшумни, уж „зелени“. Те не горят, но изгарят друго – мястото за живот на растения, насекоми и птици. И всяка свободна поляна, която някога е била жива аптека, днес все по-често се превръща в метална пустиня.
А с ливадите изчезват и техните лекари.
Бял оман (Inula helenium) – силен помощник при хроничен бронхит, астма и упорита кашлица, която не се повлиява от лекарства. Коренът му, сушен и приготвен правилно, облекчава и стомашни язви.
Мащерка (Thymus vulgaris) – незаменима при остър бронхит, синузит и възпалено гърло. Чаят ѝ отпуска дихателните пътища и действа като естествен антисептик.
Цариче (Alchemilla vulgaris) – вековен лек при хормонален дисбаланс, кисти на яйчниците и болезнена менструация. Подпомага възстановяването след раждане.
Решетка (Daucus carota subsp. carota) – помага при подуване и нарушено храносмилане, а запарката ѝ се използва при хроничен колит.
Овчарска торбичка (Capsella bursa-pastoris) – спира вътрешни кръвоизливи, облекчава силно менструално кървене и помага за регулиране на кръвното налягане.
…и много други.
Всяка от тези билки е част от нашето лечебно наследство. А когато ливадите изчезват – било от пожар, било от фотоволтаична инсталация – губим не само растения, а и възможността да се лекуваме с тях.
България беше една от най-богатите държави в света по разнообразие и обем на диворастящи билки. На нашите земи растяха лечебни растения, които нямат друго обитание. И ако през последните десет години човешките навици да хвърлят отпадъци където им попадне не успяха да унищожат всички ценни растения, то с новите ни „модерни“ нужди лечебните растения изчезват. Едно по едно. Местообитанията им вече са непригодни да поддържат техния растеж.
Не е нужно да се отказваме от развитието, но е нужно да избираме мъдро. Да планираме така, че чистата енергия да не идва с цената на унищожена природа.
Ако днес не осъзнаем, че унищожаваме своето бъдеще и бъдещето на децата си, утре ще го разберем по най-тежкия начин. Когато животът и здравето ни зависят от това дали някъде, на някоя горска поляна, ще се намери добър човек със знание и желание да създаде лекарство – но около него вече няма да е останало нито едно растение, от което то да бъде направено.
Природата няма тайни — тя е самото училище. Всичко в Нея е просто, устойчиво и завършено. Тя не се хвали, не съди и не омаловажава. Стои такава, каквато е — и ние я виждаме само по начина, по който сърцата ни ѝ принадлежат.
Бях на двайсет и четири, когато се изкачих до „Прозореца на Бог“. Пътеката не миришеше на папрати и гора — тя вървеше по ръба на канари, редуващи се с зелени участъци, в които цъфтяха цветя с немислими багри. В Африка всички „европейски“ цветове са преобразени — все едно Лудият Шапкар (The Hatter) е разсипал цялата палитра върху склоновете: жълто, което звъни; пурпур, който затопля; зелено, което свети отвътре.
Когато облаците се разкъсаха под нас, каньонът се показа жив — не камък, а дишане. Реката далече говореше с ехото между стените, а вятърът въртеше сухите треви по ръба, сякаш проверяваше дали сме будни. Там вечността не е студена абстракция — тя е решението на Природата да покаже най-красивите си чудатости и да ги пази.
Нощем небето беше друго небе — по-гъсто, по-дълбоко, обсипано със звезди така плътно, че линиите между съзвездията ставаха излишни. Подекваториална Африка не ти „харесва“ — тя те приема или не. Мен ме прие. И както бебето не се съмнява коя е майка му, така и аз разбрах чия съм: на Природата. Пъзелът щракна. Оттогава меря решенията си по нейния начин — бавно, справедливо, с мисъл за мястото на всяко живо нещо.
